Моята история

Как да разбереш дали всъщност страдаш от такова НЕЩО?
Сам няма как да разбереш...може да предполагаш, но ако не се консултираш с доктор, няма как да разбереш дали наистина имаш Паническо разстройство или просто си имал няколко случайни атаки свързани с дадено събитие, чувство, усещане...
Но няма да пиша за това какво трябва да чувстваш или колко често трябва да са атаките, за да разбереш, че трябва да се видиш с доктор. Ще напиша за това как тръгна всичко и до къде ме доведе то!

Никога не съм била от учениците, които се страхуват от изпити, контролни и оценки. Нито аз, нито родителите ми смятаме, че оценката определя колко знаеш и какъв акъл имаш в главата.
И така един хубав слънчев ден в края на седми клас отидох на изпит по рисуване в НПГПФ, където желаех да уча фотография и за първи път се сблъсках със страх от изпит. Казах си нормално е! За съжаление това неразположение се отрази на рисунката ми и съответно на оценката и не можах да влезна в гимназията. Примирих се и продължих нататък- в езикова гимназия.
Първата година имах своите моменти- страхове и т.н, но реших че е нормално-все пак си в ново училище, нови хора, никой не те познава и ти не познаваш никой. И всичко си беше нормално до към средата на 10 клас. Тогава започнах да получавам често атаки, като започнах да мисля, че имам някакъв физически проблем. Обиколих различни доктори (без психиатри, защото и през ум не ми е минавало, че може да е на психическа основа), но се оказа, че съм си напълно здрава. И така минах и 10 клас!
Ужасът започна в началото на 11! Всеки ден имах атаки, прибирах се от училище по възможно най-бързия начин, беше ми страшно зле! Но на следващия ден ставах и отивах отново на училище и следваше същото- атака, прибиране и т.н. Но тогава се появи страхът, че пак ще стане така- ще отида на училище, ще ми стане лошо, ще припадна и ето, че започнах сяка сутрин да изпадам в кризи пред безсилните ми родители, които в крайна сметка ме оставяха вкъщи. Но нещата не спряха до училище! Спрях да излизам сама, с родителите си, затворих се вкъщи и се молех всичко да отмине по-бързо. Но за съжаление нещата не станаха така. Приятелите ми спряха да ми се обаждат, защото аз все си намирах оправдания да не излизам. Не можех да прекрача портата на двора си! Беше ужасно! Ужасно е да не знаеш какво става с теб, да гледаш родителите си, които не знаят какво да направят, за да се подобриш! Стигна се до там, че баща ми започна да ме кара на училище и да ме чака, защото не се знаеше в кой момент ще се появи паниката, все пак трябваше да завърша училище. Бях станала кожа и кости, защото отказвах да се храня. Единственото нещо, което ядях бяха шоколади. :) И така си живеех в моя малък шоколадов ужас!
Един ден, четейки една книга, попаднах на глава, в която се разказваше за една жена с паническо разстройство, бяха описани част от симптомите и тогава си казах: "Възможно ли е и аз да имам същото?". Споделих с родителите си, които толкова се бяха отчаяли, че решиха да потърсим доктор, с когото да се консултираме. Но аз твърдо и упорито отказвах, казвайки: "Щом е на психична основа, ще се справя". Е явно не съм била толкова силна, за колкото съм се мислела.
Накрая се пречупих и отидох на доктор...пих лекарства- нищо, отново се отказах.
Завършихме и 11 клас- аз на магия! Лятото си седях вкъщи, но поне възвърнах приятелите си- казах им, всъщност какво ми е имало и всички се отнесоха с разбиране. Така е и до днес- особено един човек, на когото съм страшно благодарна, макар и да не го показвам както трябва и често :) !
12 клас започна- същата история, нов доктор, нови хапчета, които започнаха да помагат. Ходех на училище да ме изпитват, за да мога да завърша. Започна подготовката около бала и матурите и това, като че ли, ми помогна да се справям с кризите по-лесно.
И ето, че училището свърши, а аз не знам на къде да тръгна, защото паническите атаки продължават да ме сковават. Отложих кандидатстването, продължих терапията, но всичко стоеше на едно ниво- в продължение на 3 години, всеки ден за мен беше един и същ- "Моят дом е моята крепост".
И ето ме сега 4 години по-късно, все още отложила кандидатстването, работата и личният си живот! Единствената разлика е, че съм сменила доктора, атаките са много по-слаби- умея да ги предвиждам, пия различни хапчета всеки месец и се надявам най-накрая да уцеля своето- това, което ще спре атаките напълно, за да мога да продължа с преминаването на психическата бариера.
На кратко (не толкова като гледам) така се развиха нещата при мен! :)

Ако някой чете и има такива проблеми, да остави коментар със своята история!
От мен и мойта Паника, чао за сега...