Развитие в застой

Е, отмина още една година! 
За всеки, тя носи по нещо различно! За мен лично- нищо ново :) 
В навечерието на всяка Нова година се заричам, че ще променя нещо в живота си, че ще превъзмогна Паниката и ще направя нещо за себе си. И така си започва Новата година (независимо коя по номер), аз променям разни неща в живота си- гледам да се усъвършенствам в това, в което съм добра, стремя се да гледам по-широко скроено на света, задоволявам материалните си прищевки и т.н. Но най- големият проблем си остава!
И когато дойде краят на годината и си дам сметка, какво съм постигнала, се оказва, че нещата, в които съм се развила, някак се обезмислят, когато най-големият ти проблем (в моя случай- паниката) е в застой! И хоп- развитие в застой!
Всяка година едно и също- движиш се, ама на едно място!
Та и аз така, като милата дама от снимката- "В застой! Моля, бутнете!"
Дано тази 2012-та се окаже по-различна....поне да мога сама да се бутна! хахахах

Един от онези дни....

Един от онези дни- когато се чувстваш още по-депресиран, сякаш няма никакъв изход от никъде. Искаш да бъдеш сам, да се скриеш и да не се показваш.
Когато нямаш и човек до себе си, който да разбира през какво преминаваш е направо непоносимо. Охх, как ми се иска в момента да има някой до мен, който знае какво е да си паника, какво е да си депресиран до такава степен, че да не знаеш какво да правиш. Само да е до мен, не искам да ме успокоява, не искам да ми говори, искам просто да стои до мен.
Понякога не са нужни думи, за да успокоиш някого или да му вдъхнеш кураж. Понякога се иска просто човек, който знае какво е!

Всички, които в такива моменти ти казват: "Стегни се!", "Сам трябва да се справиш!" и т.н.....Вие въобще знаете ли за какво говорите?!
Битовизмите, с които човек се занимава всеки ден не ме притесняват, не са те причината да се депресирам, не че не ми се иска, напротив даже- ще ми е по-лесно! Но когато не можеш да пребориш себе си, няма как да не се депресираш!
Няма как да не затвориш в стаята си, сам и да мислиш как по-лошо от това не може! Сигурно може и по-лошо, но за да го кажеш, трябва да си голям оптимист! :) А когато имаш паническо разстройство си наясно, че само на оптимизъм не може да се разчита! :)

Явно днес е просто един от онези дни....

Как си? Как се чувстваш?

Това са два от "любимите" въпроси!- Как си? Как се чувставаш?

За мен лично е много дразнещо, постоянното питане- от родители, приятели, доктори.

Не казвам, че не искам да се интересуват от моето състояние, но когато съм добре или се чувствам добре- ще се разбере!

Постоянното питане, няма да ме промени, а напротив понякога ме кара да се чувствам още по-зле!

Когато хората ти задават въпроса "Как си?", обикновено очакват да чуят, че си добре, горе-долу и т.н, но никога, че си зле, че си паднал в такава дупка, че не знаеш дали ще можеш да се изкатериш обратно. Че не знаеш какво да правиш вече, как ще се оправиш и как ще живееш живота си пълноценно!

Затова понякога, когато някой ми зададе поредния въпрос, ми се ще, не да кажа, а да изкрещя, както се пее в песента на Jessie J:



...чувствам се малка, съкрушена и толкова уплашена,
не искам да бъда тук повече!
Искам да съм някъде другаде,
нормална и свободна, каквато бях преди...

Ще полудея!
Изгубих умът си,

ще полудея!

Понякога трябва да сложим маската на обикновения човек и да отговаряме "Добре съм" дори, когато не сме и ни идва да полудеем!

Моята история

Как да разбереш дали всъщност страдаш от такова НЕЩО?
Сам няма как да разбереш...може да предполагаш, но ако не се консултираш с доктор, няма как да разбереш дали наистина имаш Паническо разстройство или просто си имал няколко случайни атаки свързани с дадено събитие, чувство, усещане...
Но няма да пиша за това какво трябва да чувстваш или колко често трябва да са атаките, за да разбереш, че трябва да се видиш с доктор. Ще напиша за това как тръгна всичко и до къде ме доведе то!

Никога не съм била от учениците, които се страхуват от изпити, контролни и оценки. Нито аз, нито родителите ми смятаме, че оценката определя колко знаеш и какъв акъл имаш в главата.
И така един хубав слънчев ден в края на седми клас отидох на изпит по рисуване в НПГПФ, където желаех да уча фотография и за първи път се сблъсках със страх от изпит. Казах си нормално е! За съжаление това неразположение се отрази на рисунката ми и съответно на оценката и не можах да влезна в гимназията. Примирих се и продължих нататък- в езикова гимназия.
Първата година имах своите моменти- страхове и т.н, но реших че е нормално-все пак си в ново училище, нови хора, никой не те познава и ти не познаваш никой. И всичко си беше нормално до към средата на 10 клас. Тогава започнах да получавам често атаки, като започнах да мисля, че имам някакъв физически проблем. Обиколих различни доктори (без психиатри, защото и през ум не ми е минавало, че може да е на психическа основа), но се оказа, че съм си напълно здрава. И така минах и 10 клас!
Ужасът започна в началото на 11! Всеки ден имах атаки, прибирах се от училище по възможно най-бързия начин, беше ми страшно зле! Но на следващия ден ставах и отивах отново на училище и следваше същото- атака, прибиране и т.н. Но тогава се появи страхът, че пак ще стане така- ще отида на училище, ще ми стане лошо, ще припадна и ето, че започнах сяка сутрин да изпадам в кризи пред безсилните ми родители, които в крайна сметка ме оставяха вкъщи. Но нещата не спряха до училище! Спрях да излизам сама, с родителите си, затворих се вкъщи и се молех всичко да отмине по-бързо. Но за съжаление нещата не станаха така. Приятелите ми спряха да ми се обаждат, защото аз все си намирах оправдания да не излизам. Не можех да прекрача портата на двора си! Беше ужасно! Ужасно е да не знаеш какво става с теб, да гледаш родителите си, които не знаят какво да направят, за да се подобриш! Стигна се до там, че баща ми започна да ме кара на училище и да ме чака, защото не се знаеше в кой момент ще се появи паниката, все пак трябваше да завърша училище. Бях станала кожа и кости, защото отказвах да се храня. Единственото нещо, което ядях бяха шоколади. :) И така си живеех в моя малък шоколадов ужас!
Един ден, четейки една книга, попаднах на глава, в която се разказваше за една жена с паническо разстройство, бяха описани част от симптомите и тогава си казах: "Възможно ли е и аз да имам същото?". Споделих с родителите си, които толкова се бяха отчаяли, че решиха да потърсим доктор, с когото да се консултираме. Но аз твърдо и упорито отказвах, казвайки: "Щом е на психична основа, ще се справя". Е явно не съм била толкова силна, за колкото съм се мислела.
Накрая се пречупих и отидох на доктор...пих лекарства- нищо, отново се отказах.
Завършихме и 11 клас- аз на магия! Лятото си седях вкъщи, но поне възвърнах приятелите си- казах им, всъщност какво ми е имало и всички се отнесоха с разбиране. Така е и до днес- особено един човек, на когото съм страшно благодарна, макар и да не го показвам както трябва и често :) !
12 клас започна- същата история, нов доктор, нови хапчета, които започнаха да помагат. Ходех на училище да ме изпитват, за да мога да завърша. Започна подготовката около бала и матурите и това, като че ли, ми помогна да се справям с кризите по-лесно.
И ето, че училището свърши, а аз не знам на къде да тръгна, защото паническите атаки продължават да ме сковават. Отложих кандидатстването, продължих терапията, но всичко стоеше на едно ниво- в продължение на 3 години, всеки ден за мен беше един и същ- "Моят дом е моята крепост".
И ето ме сега 4 години по-късно, все още отложила кандидатстването, работата и личният си живот! Единствената разлика е, че съм сменила доктора, атаките са много по-слаби- умея да ги предвиждам, пия различни хапчета всеки месец и се надявам най-накрая да уцеля своето- това, което ще спре атаките напълно, за да мога да продължа с преминаването на психическата бариера.
На кратко (не толкова като гледам) така се развиха нещата при мен! :)

Ако някой чете и има такива проблеми, да остави коментар със своята история!
От мен и мойта Паника, чао за сега...

Кой?, За какво? и Защо?

Кой?
Казвам се Светослава и съм на 21 години. 

За какво?
От тези 21 години знам за 4 от тях, в които, със сигурност, страдам от паническо разстройство. Преди това не бях сигурна какво е!
Като за начало ще напиша какво представлява паническото разстройство:

Паническото разстройство представлява ирационален страх. Определя  се като страх без видима причина. Най-честите симптоми са:

• Сърцебиене и ускорен пулс
• Замаяност
• Треперене
• Чувство за нереалност
• Горещи и студени вълни
• Потене
• Дискомфорт в корема
• Страх от полудяване или загуба на контрол
• Страх от умиране

И преди някой да си направи заключението, че хората страдащи от тази БОЛЕСТ са напълно побъркани, искам да кажа, че който не го е изпитал, няма идея за какво става въпрос!
Въпреки че тенденцията на увеличаване броя на нервните разстройства в България да нараства, все още има хора, които не разбират напълно за какво става въпрос! Толкова по-лошо за нас- тези, които страдаме от тях!

И накрая: Защо?

Реших да създам този блог, за да споделя за своята битка, която водя с Паниката, седенето вкъщи (предизвикано от тази  болест), невъзможността да прогресирам в живота и да следвам мечтите си, защото страхът ме сковава всеки път, когато се опитам да направя нещо по-въпроса. Най-лошото е, че се чувстваш безсилен! 
Има случаи, в които хората успяват да се справят сами с проблема си, но аз не съм от тях и не смятам, че е срамно да потърсиш помощ за проблема си!
Гледала съм предавания, в които се дискутира паническото разстройство, но до сега не съм видяла някой от интервюираните да е с обърнато лице към камерата и да каже: "Да, аз имам проблем и той се нарича паническо разстройство!"
И аз бях една от тези хора, но реших да кажа: "Да, аз имам проблем и той се нарича паническо разстройство!"

Преди всичко искам да накарам хората, които не разбират- да разберат. А тези, които страдат от това, да намерят поне някаква утеха в постовете ми, че не са сами, че има и много други, които не успяват да се преборят без помощ, които все още не са се преборили!